Разказ за едно отминало време … Но дали е отминало?

 (Или как Дом „Рада Киркович“  ще потъне в забравата на времето и в черните краски на отрицанието, но завинаги ще живее в съзнанието на стотици, вече пораснали, деца).

БЛАГОДАРЕН ЧОВЕК

Дом „Рада Киркович” /бивш Роза Димитрова /

Хулим, сочим с пръст, подиграваме се, а с какво сме по различни? С какво детето, отраснало в семейство, е „по-добро“, от това в институция? Защо днешното време е толкова  жестоко към децата в неравностойно положение  и всъщност така ли е!?

В ход е, че и вече поприключва, прословутата деинституционализация. Вкупом викаме да затворим домовете, да закрием това социалистическо изчадие, да хвърлим пепел, да направим мъгла и да се скрием в нея!

Ще Ви споделя историята на една жена над 60-те, която разказваше в градския транспорт за не лекия си живот. Жена, забележете БЛАГОДАРНА И ДОВОЛНА – не мрънкаща, не оплакваща се, не бълваща злъч и омраза – жена, спомняща си за своето детство в образцовия ДОМ на  социализма. Лична история – без политика, без унизително слагачество. Спомен за дълбоката самота в голямата група; спомен за неповторимостта на споделената радост; спомен за ударите на съдбата, посрещнати с високо вдигната глава. Защото никое дете не може да избере както родителите, така и детството си. Но тя бе избрала да говори за доброто в него, за хубавото време, в което детската радост се открива в простите неща – в подадената ръка от приятел, в ожулените колене при падане от прозореца, в номерата, направени на Другарката групов ръководител, в закрилата от по-големите „просаци“, когато децата „от семейства” ги нападат и т.н и т.н ……

Възкликваме: Как не я е срам, тя не знае ли, че ние сме против…!? Какво безочие да говори „с добро” за своето минало в Дома – за своето детство в една институция.  Ало, Госпожо, това е лошо – Вие не знаете ли!? А!?

Отговорът ме срази! Гледай си работата: Аз ли го живях или ти …!? Не ми казвай как съм живяла! А е толкова просто: НИЕ НИЩО НЕ ЗНАЕМ! Специалисти, анализатори, държавни агенции и структури, управители, директори, ръководители, професори и мастити частни обучителни центрове, измислящи фалшиви понятия и термини – НИЕ СМЕ НИЩО. Ние усложняваме, ние дълбаем в празното, говорим, говорим, говорим, но нищо не казваме.

Ето Ви разказ за един „образцов ДОМ“ с истински ВИП личности, с истински ВИП персони отраснали в царски Дом преминал през социализма, та чак до 2014г., когато е закрит.

Не,  че нещо, но наблягам на думата истински !

„Сънувах Дома, дете съм в Малкия дом – първи клас, 1965-та година. Събуждат ни рано. Имаме 5 минути да се облечем и да отидем на закуска. Строяваме се и тръгваме заедно в строй – минаваме двора и отиваме в Големия дом. В трапезарията сме първи: попара – чай, хляб, сирене и  масло. Усещам вкуса. Липсва ми!  Бързаме за ДетМаг – радост, защото ще имам нова черна плисирана пола, бяла риза и чорапи и … сини гуменетки. От първи до четвърти клас всички сме еднакво облечени. Да, разбира се, и червената връзка. Влизаме в училище – ОУ „Христо Смирненски“. Чувам, че вече е закрито, както и моя дом. И сега какво – аз нямам дом отново. Страшно е!“

„Влизаме в училище на първия учебен ден. Отличаваме се, но сме заедно, пазим се едни други. Пред очите ми е сцената. БЛАГОДАРЕН ЧОВЕКДругарката говори – нас ни бутат и сочат с пръст – еднакви сме и какво от това. Наричат ни „просаци“. Не ни обижда, ние си знаем и очакваме злоба и унижения – училището е до дома, ние сме си у нас. Та това е нашият дом! От какво да се притеснявам – аз знам, че никой нищо не може да ми направи. Възпитателката от дома ни защитаваше – идваше и говореше с другарката класна. За всички тя беше страшна и строга, но за нас малките беше камъкът, който е студен, но все пак ни пази от удари. Тя разбираше колко ни е трудно и не позволяваше да ни причиняват повече зло. А колко я ядосвахме, а как се криехме от нея … Дано да ни е простила – ние вече сме го направили.“

Кога пораснахме ли!? След четвърти клас вече ни преместиха в Големия дом и колкото по-големи ставахме, се качвахме с един етаж нагоре. Каква гордост, каква радост – аз се изкачвах, аз растях, аз имах път нагоре. Лошото, е че губех приятели – взимаха ни ги неочаквано и без предупреждение! Лягахме заедно в общото помещение, а сутринта някой го нямаше. Представете си!  Отиваха в друг дом – някой бяха близо – в „Максим Горки” /днешен „Княгиня Мария-Луиза”/ или в Родопския пансион. Но други приятели повече НИКОГА не видях. Сега гледам стари снимки от времето, когато бях дете – на шадравана пред дома. Къде са сега тези приятели от снимката, дето сме вътре във водата – слънчеви, спокойни и истински… Там ли е още шадравана, стои ли !?

Отговарям НЕ по памет. Не съм сигурен, но всъщност още на следващия ден обиколих старата порутена сграда на Малкия дом – нямаше шадраван. Няма го вече оживлението на тази историческа сграда от царско време. С учудване ме пита, а басейнът още там ли е !?  Уви НЕ. Поглежда ме с разочарование, с упрек едва ли не. Какво сме направили с нейния ОБРАЗЦОВ ДОМ!? А аз си задавам въпроса – басейн в Дом? Боже!

Поканих я да дойде на посещение, ще я разведа в услугата, която управлявам … И в този миг,  срещайки погледа и, съжалих И СЕ ЗАСРАМИХ. Мълчание от двете страни. Казвам си: Трябва да се измъкна от неловката ситуация! НЕ СТАВА. Че какво мога да и покажа? То това за показване ли е!? Нищо не е останало от нейните спомени. Почувствах се като крадец, като агресор, като нищожеството, което иска да отнеме хубавите детски спомени. Нямам право! Никой няма право, независимо от длъжност, пост, дори и европост! Ех, как хубаво звучи: Еврокомисията така препоръча, Агенцията така изисква, човешките права да бъдат защитени. А правото да имаш спомени, а правото да имаш детство, а  правото да не ти казват кой си и какъв си? Смешни и жалки хорица сме днес!

БЛАГОДАРЕН ЧОВЕКДА ВИНОВНИ СМЕ – ВСИЧКИ. Но да си признаем? НИКОГА! Ние сме безпогрешни! Затваряме и унищожаваме старите домове и отваряме малки такива – викаме им центрове от семеен тип. Не по врат, ами по шия. Но нека … експериментът да продължи, на гърба на децата! Така ни препоръчват нашите европартньори. Дам!

Попитах за забавленията.  Интересен паралел се получи: „Спомням си, казва тя, как от втория етаж бягахме през прозореца – спускахме килим и по него, един по един, слизахме и после обратно се качвахме“. Защо бягате и къде отивате? И доста умно всъщност, днешните деца в институциите използват примерно чаршафи . Тя се смее и казва: Ами по-умни сме били!  Ние не бягахме от Дома, отивахме на кино или пиеса. Доста уверено и казвам, че сега редовно децата в домовете се водят на кино, на представления и различни събития. Да, съгласява се, и нас ни водеха, но тогава  хубавите филми с Ламбо бяха от 20.00 до 22.00 часа, а имахме режим. Струваше си наказанието после! Бяхме заедно в киното и след това заедно чистехме тоалетните и метяхме двора. И какво!? Нищо! Ха, каква ирония! И днес Ламбо го гледаха децата в домовете – в сериалите „Стъклен дом”, „Фамилията” и като патриарх в „Столичани в повече” – 50 години по-късно. Помня и аз, молеха ме като нощен възпитател да не си лягат  толкова рано, а да изгледат серията. Прилики – разлики. Че то е същото, бе хора! Същото. Нямам думи!

Идва спирката, на която трябва да слизам, и питам за последно: агресията, насилието, как се справяхте? Благодарен съм, че не прикрива нищо и говори направо:

„Да имаше наказания, то е ясно. Биеха ни, биехме се и ние и аз биех – голяма мъжкарана бях. Аз самата родих на 16 г., а и двете ми деца бяха в този Дом – впоследствие прекръстил се на „Рада Киркович”. Единият ми син от 1-ви до 8-ми клас, а вторият – само в 1 първи клас. Но ми помагаха от Дома – бях сама и не можех да ги гледам. Сега и двете ми деца са семейни, работят, имам внуци. Изучих ги, задомиха се, а имаше моменти, в които нямаше какво да ям, след като напуснах Дома. Редът беше жесток, но то така си беше в цялата държава. Иначе, ние като агресия приемахме факта, че възпитателите викаха ученици от техникума „Ана Май” да ни подстригват. Нали разбирате на какво приличахме след това!?  Учеха се върху нас. Но къде ще ида !? Нямам семейство – нямам баща, а майка ми не можеше да ме гледа и сама ме остави в Дома. Толкова са можели да ни гледат, толкова са ни гледали. Вече съм на години и няма да се оплаквам. Така е имала възможност държавата да ни гледа, така ни е гледала. Пребивали са ни в горните класове в училище съученици от „добрите семейства“. Но ако искахме да се защитим, ставахме лоши. Единственият ни шанс бяха възпитателите в дома. С  чиста съвест го казвам – намесвали са се и са ни помагали. Не винаги. Но бяхме благодарни.

Дали сме плакали под завивките от безсилие и страх – да.

Дали винаги сме получавали разбиране – не.

Дали винаги са заставали възпитателите на наша страна – не. 

Дали на всички им е пукало – не.

Дали са ни били и наказвали – да!

Дали е имало възпитатели, които са ни чакали пред училище и са ни прибирали хванати за ръка – да!

Дали са ни чели приказки и сме си играли на двора – да.

Дали са ни обяснявали урока до 11 часа вечерта – да. 

Дали сме писали теми по литература заедно – да.

Дали сме се съветвали с тях – да.

Имали сме и добри, и лоши възпитатели. Дали съм се гордяла с първата си шестица по литература – да! И на кого съм се похвалила, на майка си ли!? – не на моя възпитател. Дали по Нова година ни отделяха портокали и банани и сме се редили заедно по опашките на магазините, за да си пазим ред – да. Тогава много ни завиждаха децата от семейства, защото другарката-възпитател чакаше на опашката, а ние я сменяхме.  20 деца сме пазили ред поетапно. Завиждаха ни тогава, обиждаха ни: „Просаци“, но не сме мърдали, дори и да ни бият. А повярвайте ми – някой от нас бяха посинели, но не от студ…….. Кога иначе ще ядем портокали и банани!? Тогава бяхме по-силни. И когато дойдеше редът ни в магазина, някой от нас бягаше да извика другарката да плати и да ни даде плодове. Боже в какви времена сме живели някога! Но представете си, цялата група носи кашоните – горди победители, радостни от добре изпълнената задача. А другарката ни събира в малкия Дом и ни хвали – всички. До един! Помня, че имаше и семейства, които не можеха да дочакат плодове – свършваха пред тях. Но аз имах плодове за Нова година. Разберете, АЗ имах!…

Слизам от автобуса, а тази история ми се запечатва в съзнанието.

Днес Домът, в който е отраснала моята събеседничка предстои да бъде основно ремонтиран и възстановен по проект, спечелен от администрацията на кмета Иван Тотев. Ще се вдъхне отново живот в първото царско сиропиталище! Не някой друг – децата го заслужават!

Над 10 години работя с деца и семейства в риск – много от тях са имали не леката участ да живеят в институциите на града. Помагали сме преди, правим го сега и въпреки всички трудности, ще го правим и в бъдеще – каквото и да ни коства!

Благодаря на моята събеседничка, затова че беше една истинска ВИП личност и с гордост сподели за своето детство в един образцов ДОМ.  Прекланям се пред тази жена, пред всички деца в институциите и тези отраснали геройски, с бездушни родители.

В заключение – НИКОЙ в годините на прехода не благодари на ръководствата на институциите, които с огромни усилия се грижиха за стотици и хиляди деца. Повечето от децата не са сираци, а са изведени от семействата си, които ги поставят в риск най – често с безотговорното си поведение; безпощадни към собствената си кръв и плът. Да ръководиш и да работиш в Дом не е лесно, уверявам Ви, точно напротив! Всичко понесохме! И това … днешното – ще мине ………

Благодаря на директорите на домовете за деца в Пловдив, които са ме учили на професионализъм.

Никой няма право да Ви съди, без да е бил на Вашето място.

Разбирам Ви и благодаря на „старата школа” и гилдията, която е истинска.

 

Автор: Любен Иванов

 

 

Please follow and like us:

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *